Барак и бира

              Представата ми за претъпкан с екзалтирани поддръжници на Обама бар се сблъсква с реалността и издава въздишка на облекчение. На третия етаж на уютното и приятелски настроено заведение ни очаква рехава тълпица тихо говорещи хора и голям телевизор, отброяващ минутите до появата на Обама. Ежегодното президентско обръщение към Конгреса се очаква еднакво нетърпеливо и от демократи, и от републиканци, и от просто любопитни. Професорите са ни подготвили, сякаш наум си отбелязвам да проверя дали предречените от тях похвати ще бъдат приложени от президента. И ето го, след като сме разпуснали сред тънкия аромат на апетитна храна и пенлива бира, насочваме взора си към харизматичната усмивка на Барак.

                Завладява. Речта завладява и те понася. Дотолкова въздейства на хората около мен, че някои от тях пляскат. В бар в Ню Йорк, на стотици километри от конгреса, желанието им за съпричастност ги кара да одобряват или критикуват казаното. Знаят, че няма да бъдат чути, но въпреки това емоциите в тях надделяват. Обама разгръща пред тях проблемите на страната, образование, икономика, войната в Ирак, здравната реформа- всяко нещо има своето място в дневния ред, с лека усмивка и уверени жестове лидерът уверява страната си, че проблемите имат съответните решения. Едни са скептични, други- озарени от оптимизъм, аз се опитвам да съм от третите- обективно наблюдаващите. Като след всяка реч по време на криза, въпросите сякаш са повече от отговорите. Изтеглянето на войските от Ирак ще бъде ли за сметка на по-засилено присъствие в Пакистан? Помощтта от $10,000 долара за желаещите да се изучават в колеж на какъв принцип ще бъде давана? И разбира се, дълбоките води на Obamacare винаги могат да крият по нещо за всеки републиканец.

                Дълго след като звукът на телевизора е заменен с този на тиха музика, дебатът продължава. Малката ни групичка „специалисти” въодушевено подхваща една тема, разглежда я от всичките и, либерално-консервативно-умерени страни, както при кубче Рубик иска да напасне всеки проблем с решението от същия цвят. Не се отказваме когато нещо все се изплъзва, когато картината аха да стане ясна и се появява нов аргумент, нов факт, ново мнение.  Тръгваме си съпроводени от изпълнени с облекчение погледи на бармани, че ги освобождаваме от шумното си псевдо-политическо присъствие. Морален победител в споровете няма, сякаш всеки е пропит с онова тънко усещане, че и той допринася нещо за страната си, и той е значим. А в мен отеква и мъничко тъга.. че коренът на съпричастността в България е изтръгнат толкова издълбоко, че и прашинка от него не е останала, за да покълне ново такова усещане. И че дори и децата ми надали биха ръкопляскали срещу телевизора в отговор на нечия политическа реч. Ако, разбира се, същата намери време да бъде излъчена сред любовните несгоди и истерични събития в живота на турски/индийски моми.

Пътуваща история

Ако кандидат-студент заяви „не зная историята на Софийския университет “Св. Климент Охридски”" в разработката си на изпита по история, добрата му оценка на съответния ще е силно застрашена.  Дали в контекста на темата за развитието на българската просвета и култура, дали като част от приноса на братята Евлоги и Христо Георгиеви по време на изграждането на модерна България, не е важно- СУ не е просто маловажна подробност.

Какво обаче се случва, когато с подобно изречение започва статия по повод изявлението на министъра на образованието, Сергей Игнатов, за възможността университетът да спре дейност след  Януари  2011? Получава се забележителна градация на потресаващи разкрития- министърът  счита историята на първия български университет за  прекалено сложна може би, а в крайна сметка и кому е нужна, щом може да се стигне до затваряне на вратите му.  Причините са ясни и до болка познати- криза, тежка година, липса на пари. Софийският университет се финансира комбинирано- 50% от приходите му са от държавата, 50%- частни приходи. С цел оптимизиране на процеса и стабилизиране на финансовото му състояние, Игнатов предлага да се преразгледат някои курсове и специалности и начините на преподаване (майсторски се вмъква концепцията за е-студент). Остава открит въпросът по колко възможни метода може да се преподава Българска филология например?

Дотук е объркващо и с прекалено много тъмни ъгли. По-натам в разговора се споменават и стипендиите за български студенти- с много труд и още повече усилия са набрани 4.6 милиона лева за идващата година. Стипендии за образование в чужбина липсват. От време на време на страницата на МОМН (Министерсво на образованието,младежта и науката) се прокрадва някой конкурс, предлагащ място в заветната чужбина, но цялостна държавна политика в тази насока липсва. Спомням си колко искрено беше учудването ми, когато срещнах студенти от Турция, Франция и Монголия в Нюйоркския университет Фордам, на които съответната държава беше поела изцяло образованието(държавите могат ли го това??)..И като бонус имат една година преди започване на учебния процес, за изучаване и усъвършенстване на езика..

Образованието е болезнена тема. Остава все още неясно дали самата структура е прекалено архаична, дали нуждите на студентите са различни, дали има неадекватно съотношение между брой завършили дадена специалност и пазарната нужда от нея, дали амалгама от всичкото това, започнала вече необратимо  да се руши. Но докато стоически се опитвах да си представя картината на опасаните с дебел катинар врати на елегантно остаряващата сграда на СУ, над всичкото това с дебел курсив виждах друго заглавие на статия- “3.2 милиона лева е похарчила властта за полети за година и половина”. Близо половин милион лева са отишли за пътуването на Първанов до Австралия, по следния път София-Новосибирск-Бусан-Сеул-Бруней-Дарвин-Канбера-Сидни-Бали-Коломбо-Шаржа-София. А дори и да не сме студенти по география, очевидно това не е най-краткият маршрут с 88-местния правителствен Ту-154. Дано другия път поне Сергей Игнатов отиде с него и използва времето да почете… малко история.

Да бъдеш Y в Града…

Докато гледам двете жени на бара в зряла възраст, старателно опитващи се да избутат другата небрежно с лакът, ми става леко тъжно. Да, забавно е как се опитват да получат цялото внимание на симпатично незаинтересования барман, но също е и тъжна бързата метаморфоза.  Тези приятелки, решили да отдадат вечерта си една на друга и на n-на брой чаши ароматно вино, стигнаха крайната точка- нека да премерим сили отново. В този момент няма значение кога за пръв път са си разменяли кукли или че са споделяли съкровени тайни на светлината на нощна лампа. Не, правилата на играта са други, равен старт и за двете, а която има по-бързи (или дълги) крака, може да си отнесе бармана като трофей. Оставяйки настрана, че последният може да си тръгне с трета, неприсъстваща в първоначалното уравнение особа от женски пол.

В статистиката понякога формулираме хипотези, които в най-простия случай се състоят от зависима и от независима променлива. Постепенно над главите на нищо неподозиращите жени изплува знакът Y, означаващ зависимата променлива  в случая. Те са зависими.. от собствената си необходимост да завършат и тази вечер по начин, толкова протрит от употреба, че отдавна е загубил блясъка си. Зависими от пулса на мястото, на което се намират, от минималистичните мебели в бара и също така минималистичните рокли на стегнати жени, хванали под ръка жива версия на куклата Кен.

Независимата променлива е Градът. Този динамичен, нажежен до червено от милионите туптящи сърца в него град, Ню Йорк. Въздухът му те кара да искаш да крещиш, опиянен от собственото си състояние на загубеност из улиците. А светлините му стимулират съзнанието ти по начини, които не си предполагал, че съществуват. И зависимите променливи са различни, днес са жените пред мен, утре може да са някои достолепни мъже, другата седмица- ти или човекът до теб. Но винаги ги има, зависимите,  с тяхната енергия, насочена към динамично съществуване, което  подхранва ритъма на града в мъжки род. Ако окултните религии бяха на мода, нима не може да си представим Тайм Скеуър като центъра за поклонение, на който във вихрен танц се размиват силуети на мъже и жени, наметнали през изтощените си тела маркови чанти от последните колекции.

Това не е поредният постинг за консуматорското общество или ревностно надигащ глас срещу робуването на модата. Подобни прояви са човешки, а коя съм аз, да споря със самата ни природа? И моята ръка е трепвала с желание при допира на особено фина материя, а секунди след това се е отдръпвала ужасено след обръщането на етикета с цената. По-важна е зависимостта. И това, че не правим решаващата крачка от зависима до независима променлива. Като тази крачка не винаги е обвързана с голямо количество финикийски знаци..

Всичко започва и ще завърши със зависимостта. Величината Y се определя пряко от величината X. В този град-величина X е лесно да бъдеш Y, пускаш се по бурното течение на правите, сякаш безкрайни авенюта, подредили спретнатите си барове точно като за теб. Чувстваш се…свободен. И не усещаш как идеята, че си на даденото място, в дадения момент, те е определило предварително да се държиш по дадения начин. Да, точно толкова просто е. И тъжно, докато гледам двете жени, завинаги избрали да бъдат зависимите Y. А аз.. аз вече се омъжих за Града. Споделяме тайните си. И когато се изморя, ще се разведа, за да получа обратно независимостта си от него.. носейки уханието му със себе си, без да се обръщам назад.

Мъжът, който се поклони на императора Vs. Мъжът, който не се здрависа

Днешният ден на изморително-релаксираща йога, придружена от вдъхновяващи цитати, завърши с още по-вдъхновящо в основата си събитие- представяне на книга. Поначало в Ню Йорк човек може да отиде на представяне на различни книги няколко пъти на ден. След закуска, преди обяд, следобяд, за аперитив преди вечеря. Криминални романи, биографии, исторически книги, поезия- изборът е изцяло в ръцете на неуморния изследовател на чуждите въображение и писателски умения.

Взимам импулсивното решение да вляза в малката, приятно осветена галерия, приютила временно авторката и нейната книга, не поради моя жив интерес към последната. Определено не бях срещала рецензия на “The Man Who Kow-Towed”*, авторката също ми беше непозната- Marry Camper-Titsingh. Но съботната вечер се е проточила дълга и смрачаваща  се, а закупените от мен хранителни продукти ще си втасват също така спокойно в галерията, както и в кухнята на апартамента. Защо пък не? Това са решения, които човек взима само и единствено когато е далече от мястото, на което е забил дълбоко корени. Сякаш и начинът ти на дишане се променя, става по-плитък, нямаш търпение да поемеш следващия миг, да го разгледаш, да видиш какво ново може да ти се случи.

В галерията има достатъчно на брой, подходящо разположени картини, за да може дори и такива пришълци като мен да се чувстват на място. С чаша бяло вино и грозде в ръка решавам просто небрежно да обикалям от платно на платно, докато зад мен и около мен всеки се поздравява и говори с онзи особено приповдигнат дух, присъщ на събития от интелектуално-коктейлен тип. След няколко минути започва четенето на различни глави от книгата, а авторката-четец е ексцентрична жена, с традиционно за Китай облекло и също така традиционна прическа. Няма да ангажирам вниманието на никого с преразказ на книгата, но заглавието и идва от това, че през далечния 18-ти век в Китайската империя пра-роднина на авторката и посланик в империята, Isaac Titsingh, изпълнява по свое желание традиционен поклон пред императора. Този поклон е считан за унизителен от много западни нашественици и  дипломати, затова рядко някой от тях е приемал да го извърши. Но Isaac отчита, че личното му достойнство стои на заден план, в сравнение с изгодата, която би последвала за Холандската Източно-Индийска Компания при едни топли отношения с Китай.  Действието му е дало основата на много бъдещи визити и различни близки контакти, които от своя страна са имали така желания от работодателите на Isaac ефект. И разбира се е запалило горд пламък в потомците му, решили да издадат книга за изключителността на личността му.

Друга особеност на временно-странстващите в чужбина, освен посещаването на места, които сякаш просто изникват от нищото без особена причина, е сравнението. Сравняваме културата на хранене тук и У ДОМА, културата на пресичане, природата на разговорите, интериорът на заведенията, дори как е устроена пътната мрежа. И за съжаление цялостното потопяване в атмосферата на книгата бе прекъснато именно поради този сравнителен механизъм- припомних си една статия, споделена от друг емигрирал родственик на страницата му във Facebook. А именно статията, описала посещението на Бойко Борисов в Ню Йорк и неговия отказ да стане на крака и да посрещне закъснелия турски президент. Това, че някой ден пра-потомците на премиера ни може и да не напишат книга за него никак не ме притеснява, нито и че 2-3 сполучливи снимки с фокус върху задълбочения му поглед няма да видят бял свят като корица на историческо четиво. Но светещата в червено равносметка, че 300 години по-късно дори най-видните ни политици не слагат положителния образ на страната ни над собствените си криворазбрани гордости, ме засягат лично. Както и, че продължаваме да тънем в слепота по отношение на въпроси, които се отразяват директно на външната ни политика.  Отказът да следваш елементарен дипломатически протокол и да поздравиш закъснял лидер на страна-съсед може да изглежда особено любопитен и развлекателен пред очите на останалите посланици, но питам се сред колко от сънародниците ни е предизвикало гордост, че Борисов е отстоял неясна цел. Перефразиране на думите му е, че главна цел е да сме равни (любовта към римите ражда, че това не значи да сме забавни или просто бавни). И със сигурност никой няма да благодари на премиера ни, че няма да останем в историята като тези с „министър-председателя, който доказа зрелостта на страната си”.

*Бел. авт.-Kow-tow (англ.) означава да коленичиш и да се поклониш толкова дълбоко, че да докоснеш с чело земята.

Йезуити и извънземни

В един от най-противоречивите в историята си квартали на Ню Йорк, Бронкс, сезоните на хвърчащите опаковки от сладолед през лятото се сменят с миризмата на печени бадеми и крясъкът на подвикващия до тях бездомник през есента.  Тук виждаш човек със змиийче на китката да си връзва разсеяно обувките, докато кучето му нещастно се оглежда и не разбира защо е на тази улица, с тази мръсна връвчица вместо каишка. А точно зад ъгъла жена в напреднала бременност се разхожда по нощница. И пак тук се е сгушил някак небрежно, но и изключително достолепно в превъзходството си над цялата тази испано-африкано-американска глъч, йезуитският университет Фордам. Присъствието му датира от1841 г., и дебелите му, високи стени и стриктните пазачи принадлежат на това място толкова, колкото и количката със златни гривни и гердани със съмнително качество на улицата до него. А прецизно окосените огромни градини весело подвикват на пъстрата тълпа от жители-кореняци на квартала през охраняваната ограда.

В сърцето на тази готическа крепост, с нейните разпръснати равномерно религиозни паметници, с уж притихнали църкви, готови да напомнят за себе си на всеки няколко часа, се крие модерно и професионално телевизионно студио. Диригентът на цялото това случващо се пред очите ни чудо на телевизията, директорът, ни предупреждава отрано- масите не са истински, нито интериорът на студиото, а метеороложката която всички ще видят вечерта, показва времето (не пред веселяшка карта с анимирани слънца, а) пред екран във фосфоресциращо зелено. Общо взето, заключава, нищо не е такова, каквото изглежда. Превежда ни през целия процес на правене на новини и тяхното сглобяване за критичното око на публиката. Притихнали сме.. попиваме. И тогава случайно попада на предаване, което подготвя в момента- за йезуитите като обществени фигури. Един от съответните е особено интересна личност- завършил физика, в момента е астролог на папата. Дотук нищо ново-човек на религията, в служба на бащата на католическата такава.  С изключение на една подробност- същият вярва в извънземни. И желанието му е да ги срещне, за да се опита да ги убеди да се покръстят…

Раждат се усмивка и възхищение от съвместимостта на вяра в логичната материя (йезуитът е и доктор по физика), в безплътното присъствие на Господ и като връх на всичко- в извънземни форми на живот. Зрелостта на хората трябва да се измерва именно в способността им да хармонизират наглед толкова противоречиви идеи и схващания.

Един ден по-късно статия на Асошиейтид Прес разкрива пред очите на потресения читател историята за 18-годишно момче, самоубило се по принуда, от срам..защото съквартирантите му са го заснели с уебкамера докато е бил в интимна близост с друго момче. Материалът е разпространен по youtube и други социални мрежи. В резултат талантлив музикант и по думите на приятелите му, човек с многобройни качества, решава да сложи край на обещаващия си живот. Явно все още дори в страната на неограничените възможности прекалено много хора отричат, че в нашия свят родените извън обикновените сексуални рамки имат право на нормален живот и не трябва да са обект на извратен интерес. Питам се дали това е същата страна, изградила и оформила йезуит, приемащ паралелното съществуване на Господ и на извънземните, без това да накърнява светогледа и репутацията му. Питам се кое е по-невероятното- извънземното да се ръкува с папата, или най-сетне да започнем да приемаме с отворени сърце и ум другостта на другите, тук, на Земята. Под погледа на Господ.

За децата

Има една песен на може би поувехналата група от по-модерните музикални времена, Blink 182. В груб превод- “Останете заедно заради децата”. Вокалистът убедително и мелодично настоява, че не е редно да има зловещи сцени в дома, който за децата е олицетворение на целия им свят. Настоящият текст обаче няма да проповядва единност на семейство, с цел изграждане на морални устои и липса на травмиращи преживявания- авторката не е отделила достатъчно от времето си в изучаване на детска психология, за да има сериозно и обосновано мнение. Но тази фраза, “останете заедно заради децата”, някак рефренно се въртеше днес в главата ми по друг повод- детските градини. Тези бастиони на формиращата се в малките детски телца личност. Конкретен случай- разказват ми за родителска среща, в детска градина Х, в обикновен софйски квартал. Следва усмивка от моя страна и леко избледнели спомени, в снимков формат, за собствените ми години в детската градина. “И за какво говорихте”, леко наивно питам, “за заложбите на децата и кой какво е нарисувал и направил сам ли? ” . “Не”, е следователно притесненият отговор, “даваха ни отчет какво са направили с парите ни “. Аз мълча.. изморена съм, пътуването със задушното метро може да е забавило реакциите ми, а съответно и съобразителността ми.. но детската градина за която говорим несъмнено е държавна. Какви пари? Какъв отчет? Да не би да се открива нова площадка, една необходима екстра, за която общината няма средства? Не, това също не е.. Парите са за блокчета, ножички, цветни моливи, листове, играчки- за всичко, за което може да се сети умът на възрастния, когато в устата му се роди комбинацията от думите “детска” и “градина”. Историята има и своя трагикомичен оттенък, с цвят на прегоряла есенна шума- гореспоменатата община е отпуснала пари за смяна на вътрешните врати, но когато сумата е имала неблагозарумието да свърши предварително- допълнителни пари няма. Зеят дупки, неизмазани разстояния, които не, не могат да бъдат прикрити с весели рисунки на трикраки, кривоухи зайчета. Нито детските песни биха заглушили нахлуващия през дупките вятър (да, да, вътрешни врати, но всяка себеуважаваша сграда на над 20 години развива способността сама да си създава вътрешно течение). И затова учителката на нашите главни герои в детска градина Х е дала назаем на съседна градина, останала без малко с повече вътрешен простор и без една-две вътрешни врати.

Може би не стана ясно кой трябва да остане заедно заради децата? Родителският строй, разбира се. Този, в чийто основи се е прокраднала в по-изроден вид схемата, поддържана преди десетилетия от социализма- всеки в името на общото благо. Общи пари за да се закупуват така нужните материали за занимания, общ труд, за да може детската градина да се класира сред сградите с измачкан от времето, но гледан с любов вид. Бащата на Иван носи две кутии латекс, бащата на Георги поправя малкото компютри, достройни за музей на технологиите, а майката на Марийка ще ушие пердетата. И после ще си говорим на родителската среща кой с какво е допринесъл и ще обсъдим какво да правим с оставащите 25 лева. А моят племенник ще казва с детска незлобливост “ама храната ми е мъничко, само 10 картофчета”.  

Затова остават заедно, за децата, техните си деца.. спрягани като наши по време на политически кампании.